Post in evidenza

Интервю с Кристина Грозева, психолог в Българското училище в Милано

Кристина Грозева е млад психолог и психотерапевт. Тя е българка, живее в Италия от близо десет години и живо се интересува от проблемите на билингвизма и на връзката между език, идентичност и емоции.

Сътрудничи с Българското училище "П.Яворов" в Милано. 

Съгласи се да сподели с нас някои аспекти от нейната работа. Поговорихме за важността на майчиния език, култура, история. 

  1. Кристина, какво е мнението ти по отношение на запазването на българската култура за тези, които живеят в чужбина?

    Кристина Грозева: Според мен това е много важно и възможността да се запази културата е от фундаментално значение както за така наречените имигранти от първо поколение (родени в България, които имигрират в чужбина), така и за имигрантите от второ поколение (децата на имигрантите от първо поколение, родени в държавата домакин), а също така и за децата от смесени семейства. Културната принадлежност е основополагаща част на личността и на само-личността на човека. За нея рядко се говори открито, когато живеем в страната, в която сме родени, тъй като едно от качествата на културата е че тя се предава пряко и непряко от обкръжението ни (семейство и общество) по напълно естествен и недоловим начин. Ако се замислим, още с раждането си ние биваме „закърмени“ с майчиното мляко, майчиния език, а оттам и с навиците, храната, климата, традициите, литературата, историята и т.н. С всеки ден ние научаваме нови понятия, учим се да говорим по определен начин, да разсъждаваме по определен начин, да харесваме или не харесваме определени модели на подражание и т.н.,  в зависимост от това, което сме интериоризирали през първите си години в родната държава. За това способстват именно семейството, близкото и далечно обкръжение (роднини, приятели, съученици, съседи, държавни институции, религиозни институции, литература, медии и т.н.). Ние сме изложени на културно влияние през целия си живот. 

    Различна е ситуацията, когато напуснем родната държава. „Навън“ веднага си даваме сметка за разликите между нас и чуждите култури и за тези, които напускат родината за продъжителни периоди от време, става жизнено необходимо да запазят по някакъв начин принадлежността си към единственото място, което могат да нарекат „дом“. Родната държава се превъща в това свещено място, което липсва, от което има голяма нужда, но е далечно. За да се приближи към родното, човек прибягва до всичко това, което му напомня за дома: обажда се на близки и роднини, търси храни, звуци, миризми, напомнящи онези от детството му, чете книги на родния език, интересува се от политиката или от това, което се случва в държавата, която е оставил. Това са процеси, които неминуемо протичат в ежедневието на имигрантите, и които създават не малко стрес и затрудняват приемането на новата култура и интеграцията й с личната. 

  2. Тези процеси до какво могат да доведат?

    Кристина Грозева: Те са сложни и често непредсказуеми, тъй като в зависимост от личностната история и опит, всеки изживява имиграцията по свой начин. Говори се за 4 начина, по които човек обикновено може да посрещне сблъсъка с новата култура.

    Първият, най-положителният, е „двойната култура“ (Métissage), процес на акултуриране, при който има равновесие между културата на произход и новата култура. Човекът запазва първоначалната си принадлежност и в същото време успява да приеме новата, адаптирайки я и адаптирайки се към нея, без да се отказва от другата. 

    При „консервативността“ човек се отрича от новата култура и носталгично идеализира първата (родната). Това не му позволява да се интегрира, но му дава силно чувство за принадлежност.

    При „асимилацията“ има отказ от принадлежността към произхода си и пълно приемане на новата култура като своя. В този случай интеграцията може да изглежда успешна, но за постигането й се плаща висока цена. 

    “Маргинализация“ настъпва, когато човек не успява да се интегрира, изолира се и има чувството, че не принадлежи на никоя от културите. Това е най-негативният вид акултуриране, тъй като води до множество трудности на социално, личностно и психическо ниво. 

    Тези процеси могат да протичат в различни етапи от емиграционния преход. Човек може да преминава през тях в различни моменти от живота си, но и да имат различна продължителност, в зависимост от някои фактори като социално и икономическо положение, възраст, житейски кризи, образование и т.н. 

  3. Кои според теб са основните канали, през които може да се пренася културата?

    Кристина Грозева: Голяма част от културата се предава чрез езика, традициите (фолклор, празници и т.н.), писменото творчество и храната. Те най-конкретно и вярно отразяват чертите на народа и позволяват на младия човек да опознае тяхната специфичност, навици и характер. Когато бъдат обединени, тези канали се превръщат в мощно средство, което може да подпомогне интеграцията и изграждането на стабилна гражданска самоличност. 

  4. Какво те впечатли в Българското училище в Милано?

    Кристина Грозева: Едно от първите неща, които ме впечатлиха в Българското училище, беше прекрасната възможност деца и родители да могат да посещават едно специално място, което е късче от родината в една чужда страна, която ни е приела, и в която се опитваме да се вместим, но която ни е трудно да наречем дом. 

    По принцип училището присъства неотменно в живота на всяко дете и семейството за сравнително дълго време (обикновено поне 12/13 години, по минимум 30 часа на седмица, 10 месеца на година). Обикновено свързваме училището с нормалността, всекидневието. Всичко някак се „върти“ около него: организиацията на времето, навиците, заниманията (често разделяни на учебни занятия и извънучилищни или извънкласни дейности), ваканциите на семейството, излизанията през седмицата, пътуванията и т.н. Училището до такава степен е станало част от живота ни, че дори не се замисляме за това, виждайки го като даденост. 

    Българското училище дава едно допълнително пространство, където децата и семействата им могат да дадат израз на българското в себе си и да споделят това място с други сънародници.  Фактът, че това се случва на чужд терен, прави принадлежността към тази общност още по- ценна, важна и заслужаваща грижа. 

    В Българското училище мога да съм българин, без да се налага да се откажа от принадлежността си към италианската общност, която ме е приютила. То дори ми дава възможността да изразя една важна част от себе си, да я опозная и да я задълбоча. Това от своя страна ми помага да опозная по-добре кой съм, кои са родителите ми и историята ми. Тази информация ми помага да бъда тук, в настоящето, по по-пълноценен начин и улеснява, от една страна, интеграцията на двете ми принадлежности в мен самия, а от друга, интеграцията ми в българската и италианската общност. 

  5. Как двойната принадлежност на децата към българската и италианската култура влияе върху развитието на идентичността им като възрастни?

    Кристина Грозева: Темата за принадлежността е много важна за младия човек по принцип: към семейството, приятелите, религията, интересите, мирогледа, политическите виждания и т.н. Тази важност става критична, когато се отнася до деца и младежи, които трябва да се справят с принадлежността си към две култури. За да изгради своята самоличност, младият човек има нужда да знае кой е, да познава корените си, историята на рода си и на страната, в която живее в момента. За да разберем къде отиваме, имаме нужда да знаем откъде идваме и имаме нужда някой да ни го разкаже и да ни го предаде с любовта, с която само този, който познава родината си, може да го направи. 

    Да се принадлежи на два свята може да е сложно и объркващо, но ако на тази принадлежност бъде даден смисъл от страна на възрастните,  тя може да се превърне в огромно богатство и дори да направи по-лесно разбирането на себе си и на околните. 

  6. Какви са предимствата на двуезичността спрямо едноезичността?

    Кристина Грозева: Порастването като двуезични подпомага развитието на:

  • по-богат речник на думи и емоции (емоционална интелигентност)

  • по-голяма креативност

  • по-голяма гъвкавост на мисълта, което позволява изграждането на по-отворено съзнание

  • по-голяма толерантност към различни култури и принадлежности. 

  1. Каква би могла да бъде ролята на психологията в насърчаването на културната принадлежност?Кристина Грозева: Често се смята, че психологията изучава човешката психика, проблеми, характер, мисли, емоции и поведения с цел да дава диагнози и да лекува психически заболявания и проблеми. Да, психологията се занимава и с това, но то е само малка част от предназначението й. Една от целите на психологията е да опознае човека в различните му форми и измерения (физическо, психическо, мисловно, социално, културно и т.н.) и да им възвърне смисъла, който се крие зад особеностите на техния израз. 

    Може да се каже, че е важно да познаваш езика на майка си, който е различен от този на бащата ти, или от този на страната, в която живееш. Но тази важност лесно може да убегне на едно дете. Едва когато родителите обяснят и разкажат историята му, историята на баба му и дядо му, на народа му и на традициите, то започва да разбира, че тази важност може би го засяга. И чак когато усети любовта и тъгата, както и други емоции, които неизменно придружават историите на народа му, то започва да усеща и изживява, че и то самото е част от тази история и от този народ е те са част от него. 

    Психологията се стреми да дава имена на тези сложни процеси, които настъпват във всеки, който живее между два свята, и за които често дори не си даваме сметка, че протичат. Например, мога да избера да поддържам културната си принадлежност чрез народните танци. Това е един прекрасен начин да съчетая вековековни традиции, забавление, общуване и добра физическа форма. И всеки път, когато танцуваме, това ще ни носи добро настроение и чувство за патриотизъм. 

    Нека към танца като физическо упражнение, придружено от типична музика, прибавим и кратка история точно на този танц или вид танци; нека помислим за това как този танц се е родил, кой го е танцувал, как, по какъв повод, каква история разказва, чия история разказва, какво е значението на тази история и какво ни говори тя за миналото и за настоящето… Можем ли да се разпознаем в нея, в намеренията на героите й, или ни изглежда чужда и далечна? Добавяйки тези на вид малки, но есенциални детайли, в момента, в който танцуваме, ние вече не се движим просто в ритъм. Ние разказваме, предаваме част от историята и традициите си. Създаваме мост между миналото и настоящето, който ни позволява да съединим духа на културата с ежедневието си. По този начин си позволяваме да обитаваме по-пълно и по-интегрирано пространството на културите, на които принадлежим. 

    По същия начин, навлизайки в историята на това, което изучаваме (език, литература, география, история и т.н.), и давайки й ново значение, можем да превърнем всяко едно занимание в изживяване и израз на културата. 

 

Благодаря ти много, сигурна съм, че това интервю ще бъде полезно за всички български семейства, които живеят в чужда езикова среда и се надявам да направим серия от интервюта и по други въпроси. 

 

 

Share on Facebook
Share on Twitter
Please reload

Езикът е красив и млад жребец. Няма да отидеш далеко с него, ако не умееш да яздиш добре. Дори нещо повече: ще те хвърли от гърба си и ще те стъпче. (...

БЛОГ ЗА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

January 31, 2018

1/3
Please reload

Post recenti
Please reload

Archivio